0885 97 81 02

Срамът

КАК НЕ ТЕ Е СРАМ?
или
защо се срамуваме

Едва ли има човек, който да не чувал репликата „Засрами се!“ по свой адрес. Тя е универсална и в световен мащаб (Shame on you) и сякаш винаги действа като вледеняващ душ щом е адресирана към нас. Срамът е парализиращо чувство, което осакатява и прави почти невъзможни редица наши действия. За размерa на последствията от срама, говорят и изследванията. Според едно от тях, непосредствено след най-големия страх – този от смъртта, хората се страхуват най-много от това да говорят пред публика. Страх, който в огромна степен е продиктуван именно от чувството на срам. Макар и еднозначен, срамът все пак има различни варианти и нива, които е добре да бъдат разграничавани. Накратко, те изглеждат така:

  • Морален срам – той е различен от чувството за вина и е свързан с неудобството околните да видят недостойния ти морал.
  • Срамежливост се появява в ситуации, в които сме изложени пред погледа на непознат или някакъв авторитет. Може да е заучена страхова реакция на определени събития – минал опит с неприятни емоции, очаквания, вътрешни конфликти от детството, когато собственото представяне не е желаното. Тя е притеснението, самоопределяне като неспособен, недостоен или пък смешен.
  • Смущението е лек, умерен срам пред другите. Представете си, че сте в асаньор или се возите в метрото, заедно с други хора. Смущението ни кара да се чудим къде да отместим погледа си и изобщо какво поза на тялото да заемем.
  • Стеснителността е сигнал за появяващ се срам и е свързана с представянето в присъствието на околните.
  • Унижението е най-интензивната форма на срам, която е толкова болезнена, че поражда мисли от типа на „иска ми се да умра от срам“.

Защо се срамуваме?

За да се появи чувство на срам винаги е необходим (поне) още един човек. Защото, аз се срамувам от мен, но от това мен, което не е одобрено от другия. Чрез срама другият застава между мен и самия мен. Затова се чувствам уязвен и ужасен от себе си, но от това себе си, което е осъдено от другия. Възникването на срам е свързано с няколко човешки склонности, на които неминуемо се отдаваме:

  • Стремежът към успех или „Аз искам да съм повече от другия“. Външните постижения се превръщат в мяра за самоуважението. Стремежът към успех, обаче, създава страх, защото успехът никога не може да бъде сигурен. Не може да бъде сигурен, защото никога не можем да имаме пълен контрол върху нещата. Така всеки неуспех създава ниска самооценка и чувство за непълноценност, а те от своя страна засилват срама. Да си „като другия“ се превръща в проклятие.
  • Стремежът към самодостатъчност и независимост или „Аз искам да не завися от другия“. С времето, нуждата от другия се превръща в слабост и създава усещане за малоценност. Чувството на малоценност води и до състояния на срам.
  • Стремежът да си неразличим от другия или „Аз трябва да съм като другия“. Всеки опит на вътрешния ни „Аз“ да бъде различен от другите е източник на срам. За да се спаси от този срам, той е принуден да бъде като другите. Натрапливите опити от околните да се вменява срам за наши действия, облекло, прическа, поведение, които не приличат на общоприетите, всъщност много често постигат целта си.

Защо срамът често е толкова болезнен? Най-вече заради усещането, че не е възможно облекчение на собствената участ. Нашият „Аз“ счита, че е пропаднал и недостоен, и че не може да направи нищо, за да се избави. Със съзнанието, че съм се провалил в очите на другите, чуждият поглед става унищожителен, а движението е блокирано. Това се съпровожда с мълчание, вцепенение, непреодолимо самоизмъчване и почти винаги желание за скриване. От там идва и добре познатата реплика „Идва ми да се скрия вдън земя“. От там идват и директните, физически опити да се скрие вътрешният „Аз“ – със свеждане на поглед или скриване на лицето с ръце. Срамът е така болезнен, защото с него идва изцяло негативната самооценка, която си слага човек. Той се възприема за недостоен, нищожен, неспособен, незначителен, лош – все ужасно трудни за преглъщане квалификации. А това е така, защото срамът изобличава недостатъците ни и посланието, което отправя на вътрешното ни „Аз“ е: ти си дефектен. И тук е редно да направим разликата между срама и чувството за вина. За разлика от вината, срамът е много по-опустошителен. Защото се съсредоточава не върху постъпките ни, а върху това, какво изобщо сме ние, какво представляваме в същността си. И когато срамът отправи своите критики и ни вмени жаргонното състояние „колко сме смотани“, няма как да не го приемем лично и да не загубим самоуважението си. Срамът подтиква не само към скриване, но и към враждебност. След разкритията, които срамът е направил за нас, гняв може да се изпита не само към себе си, но и към другия. Другият, който не ни е одобрил и ни е „изложил“. Този, който ни е изобличил, осъдил и отхвърлил, с което е засегнал егото ни. Много холивудски актьори (сред които и легендата Ал Пачино) признават в свои интервюта, че в миналото са били безкрайно срамежливи. И парадоксално, борбата им за изява на сцената, всъщност е тяхната скрита борба със срамежливостта. Като част от съзвездието на Холивуд, Хавиер Бардем прекрасно изразява това странно явление с думите: „Както и много други срамежливи хора, които на никого не изглежда да са срамежливи, аз съм много срамежлив“. Способността да се срамуваме е най-характерното и най-човешкото от всички човешки същества. Последното са думи на Чарлз Дарвин, с което той подкрепя една от драматичните разлики в психиката между хората и животните – чувството на срам. И понеже то ни тласка в разрушителни решения и дейстия като отричане, потискане, отдалечаване, обвинения, затваряне в себе си, омраза и ярост, редно е да си дадем сметка какво точно се случва.Когато говорим за срама, не говорим за нещо, което сме направили погрешно. Срамът е чувството ни и мисълта, че сме го направили погрешно. И в това се крие разликата и колко субективно сме склонни да осъждаме себе си и „да плюем“ на самооценката си. Това, което прави срамът толкова неудобен за приемане е фактът, че дълбоко интимни наши чувства са разкрити и станали видими за околните. Но понякога, да бъдеш малко прозрачен може да не е толкова лошо нещо. Това твърдение се подкрепя и от изследването на социолога Ървинг Гофман, според което срамът в голяма степен разкрива, че човек го е грижа за другите и цени взаимоотношенията. Или с други думи, това е начин да каже: „Чувствам се зле от тази бъркотия и искам да се справя по-добре следващия път, защото това има значение за мен и вас“. Не се срамувайте от срама си. Срамувайте се от липсата на срам, защото срамът е белег на съвест.

Автор: Румен Колев

Статията е част от рубриката за психология на списание „Енциклопедия Здраве”.