ПАСИВНАТА АГРЕСИЯ
Живеем във времена, в които агресията и насилието ни облъчва отвсякъде и това е тема, която все по-натрапливо се дискутира повсеместно – във връзка с интернет, медиите като цяло и социалната среда. Макар да се е превърнала в клише, думата „агресия“ непрекъснато се дешифрира от специалистите, разчленяват се нейните прояви и се търсят нейните симптоми. В подобна ситуация, мнозина от нас са добре запознани с различните форми на агресивно поведение и тормоз. Говорим за вербална, психическа, физическа агресия, напоследък все повече за кибертормоз и сексуален такъв. Сякаш, обаче, в сянка остава една форма на агресия, която е доста специфична, но за която малко се говори и пише. В тази връзка, тема в рубриката днес е пасивната агресия.
И може би първият въпрос, който възниква е: Как е възможно да си едновременно пасивен и агресивен? Не е ли това оксиморон? Агресията не е ли буйна сила на думите и/или на тялото, която е всичко друго, но не и „пасивност“.
Вероятно е редно да се спомене откъде изобщо тръгва, на пръв поглед противоречивото словосъчетание „пасивно агресивно поведение“. В разгара на Втората световна война, американският психиатър Уилям Менингер е ангажиран като директор на психиатрично звено към армията на САЩ. Именно той въвежда понятието, описвайки войниците, които не са открито предизвикателни, но изразяват своята агресивност чрез пасивни мерки, като точните думи са: „цупене, мусене, инат, бавене, отлагане, неефективност и обструкция“. С това д-р Менингер определя тяхната незрялост и реакция на стрес в ситуация на война. Пак той е човекът, който през 1952г. въвежда официално „Пасивно-агресивно разстройство на личността“ в диагностичното ръководство за психични заболявания. С времето симптомите на това поведение се разширяват и към него влиза това, което наричаме туткане, нарочна прекалена пипкавост, очевидно забравяне, обидчивост. Смята се, че с тези прояви хората с подобно разстройство на личността избягват откритата конфронтация и маскират своето противопоставяне и бунт, предимно към авторитетите. Те предпочитат да избягват отговорност и да саботират другите. През годините, обаче, гледните точки за пасивната агресия се менят и с актуализирането на Третото издание на ръководството за психични заболявания, пасивната агресия отпада като синдром/разстройство. Тя започва да се възприема, не като черта на характера, а като специфичен поведенчески отговор в конкретни ситуации. Този модел на отговор е с произход от времето, в което още като дете се е случила неговата социализация.
Пасивно-агресивните хора са много загрижени за „правенето на свои собствени неща“. Те непрестанно изискват „правото да бъда аз“. Те имат правото да правят техни неща по пътя си и никой няма правото да ги лиши от това. Така, според диагностиката се стига до разбирането за пасивната агресия като пасивна съпротива, която се изразява в поне 5 от следните 9 действия в човек:
- Отлага – отлагат се неща, които трябва да бъдат направени, за да не бъдат спазени крайни срокове
- Става намръщен, раздразнителен и склонен да спори, когато е помолен да направи нещо
- Изглежда, че работи съзнателно бавно или върши некачествена работа по задачи, които не желае
- Протестира без основание, че другите отправят неоснователни искания към него
- Избягва задължения като твърди, че е забравил
- Вярва, че върши много по-добра работа, отколкото другите мислят, че прави
- Негодува срещу полезни предложения от други хора, относно това как може да се промени в положителен план
- Възпрепятства усилията на другите, като не успява да изпълни своя дял от работата
- Неоправдано критикува или укорява хора в позиция на власт
Постепенно в ръководствата за психически разстройства (а и в ежедневния ни език) пасивната агресия се преименува на „негативизъм“. По отношение на поведение, обаче, описанието е сходно: съпротива към рутинни задачи, постоянни оплаквания за неправилно разбиране, чести контра-аргументи към казано от околните, пренебрежение към всички, които имат форма на власт и авторитет, завист и яд към относително щастливите, непрестанно и преувеличено оплакване от лично нещастие.
Пасивната агресия е коварна, а в някои страни я наричат и „котешка“, тъй като избягва директния конфликт, но в сърцевината си тя е деструктивна. Естествено, и за нея възникват въпроси, какво я предизвиква? И защо тя не „процъфтява“ и в други форми на агресия, а еволюира само до пасивна? Освен стандартните предпоставки за агресия (алкохолно и наркотично зависими родители, тормоз, злоупотреба в детството и т.н.), пасивната агресия крие нещо по-специфично. Това е детство, в което не е предоставена среда за безопасно изразяване на гняв или неудовлетвореност. Семейства, в които е забранено честното изразяване на чувствата, са склонни да учат децата да отричат и потискат тези чувства. Така те търсят и използват други канали, за да изразят своето безсилие (особено, ако знаят, че ги чака физическо наказание, лишаване от нещо и др.). И намират тези канали във формите на пасивна агресия.
От друга страна, към темата за пасивната агресия следва да се подхожда внимателно и да се съобразява нейният контекст – семейство, училище, работно място и др. В този ред на мисли, могат да се разграничат 4 основни стимулатора на пасивна агресия:
- В ситуация на отговор към желанията на по-възрастен или авторитетна фигура
- Като етап от развитие при децата и юношите
- Като характеристика на дадена култура или етническа група
- Като начин на живот
Добре е да се знае, че първите 3 изброени причини за пасивна агресия са избирани от хората, за да могат те да постигнат някаква цел. За разлика от последната, която е всепроникващ пасивно-агресивен стил на живот и е по-скоро патология и реална форма на психично разстройство.
Важно е да отчитаме и друго. Гореизброените прояви на пасивна агресия съвсем не изчерпват нейните инструменти. Модерната психология все повече изследва фамилиарните комплименти, фалшивите усмивки, ненадейните подаръци и сервилното поведение като признаци на пасивна агресия. При нея, обаче, има нещо неоспоримо – пасивната агресия се мотивира от страха на човек да изрази пряко своя гняв.
Ще завърша с истинска история, разказана от приятел, която е останала в съзнанието ми. Той – около 30-годишна възраст, живеещ в САЩ от юноша. Завръща се за поредното си лято в гр.Варна, нещо, което прави ежегодно. При едно от разминаванията си с възрастна баба на входа на своя блок, той й се усмихва чистосърдечно. И тъкмо се кани да я поздрави с „Добър ден“ след усмивката, бива изпреварен с грубо произнесен въпрос от упор: „Защо ми се усмихваш?“. Като един слънчев и позитивен човек по характер, чието ежедневие в САЩ минава в среда на непрестанна размяна на усмивки, моят приятел остава абсолютно блокиран да намери отговор за въпроса на бабата. Напълно и истински объркан от питането, след няколко секунди пауза, все пак промълвява: „Ами…аз съм си такъв..“. Всъщност, той наистина е такъв. А тази кратка история всеки да осмисли, както желае. На мен все още ми е трудно да вникна в дълбочината й.
Автор: Румен Колев
Статията е част от рубриката за психология на списание „Енциклопедия Здраве”.