ЗАВИСТТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ
Да, грешката е вярна – не става въпрос за „любовта, без която не можем“, както навремето „Тангра“ я възпя в незабравимия си шлагер. Макар любовта да е основополагащо чувство за съществуването на живота в буквален и метафоричен смисъл, в човешката природа има заложена не по-малко осезаема черта – именно завистта. За съжаление, малко по инерция, това качество на характера е приписвано изключително на нас българите. Още повече, когато в ежедневния ни речник така устойчиво се е закотвила поговорката за Вуте, която е така популярна, че дори е излишно да се цитира. Презирана, завистта присъства в 7-те смъртни гряха и дори в 10-те божи заповеди на всички религии. И стои редом до такива деяния като „не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай“, които истински са подсъдими от закона.
Да започнем с една странна, но уважавана и научно значима теория за това, как изобщо се „зачева“ чувството на завист в нас хората. Тя принадлежи на британската психоаналитичка от еврейски произход Мелани Клайн. В същината си, тази теория казва, че завистта е неизбежна за всеки индивид и се обуславя като чувство веднага след раждането. Бидейки в корема на майка си, детето постига пълно единство с нея. След раждането, обаче, нещата са различни. Детето „чака“ на майката за задоволяване на всички нужди, и тази първа връзка с нея е фундаментална за неговите отношения, с който и да е обект занапред. Връзката на детето се основава на нещо вродено – женската гърда. Към нея вече са насочени всички желания, и по инстинкт тя се възприема като извор не само на хранене и засищане, но и като извор на живот, който може да предотврати разруха и убие страхове. И тук идва проблемът. Дори най-пълноценната ситуация на хранене не може да замести единството с майката, когато детето е било в корема й. Нищо не може напълно да компенсира детското настървение за неизчерпаема и вечно налична гръд. Така идват неизбежни лишения за детето, но и щастливите преживявания (когато получава исканото чрез гърдата). Тази комбинация засилва вродения конфликт между любовта и омразата към гърдата. Която за дете на тази фаза от развитие, всъщност се явява целия свят. Така от ранна възраст балансираме поривите си на любов и омраза към заобикалящия ни свят и хората в него. Тази наша вътрешна борба ражда и завистта. Да обичаш и искаш нещо, но да мразиш този, който е неговият носител. Да мразиш него, но въпреки това да обичаш и искаш това, което той има, притежава или всъщност е. Път, през който всички сме „принудени“ да минем. Път, който впоследствие за едни си остава основен, а за други второстепенен…
Сега към ежедневието ни. Животът е пълен с напомняния за това, което ни липсва и обикновено те идват под формата на други хора. Винаги има някой по-успешен, по-талантлив, по-привлекателен или по-напреднал в изпълнението на важни за нас неща. Срещаме тези хора всеки ден, те често са наши приятели, колеги и дори членове на семейството. Понякога тези срещи могат да ни оставят с горчив вкус в устата или зелен плам на лицето – усещането за това познато ужилване от завистта. Отровно жило, което е в състояние да смаже самоуважението ни, да ни вдъхне сили, за да подкопаем успехите на другите или дори да предизвика насилие към тях. Ето няколко противоотрови, когато жилото на завистта ни сполети ненадейно:
- Признайте, че гордостта е само обратната страна в монетата на завистта. Изкушаващо е, но обикновено не е полезно да се опитваме да противодействаме на завистта с гордост. Разсъждения от типа „Да, той има хубава кола, но аз изглеждам по-добре“ едва ли са перспективни за личната ви самооценка. Към този момент може да се почувствате по-добре, но рано или късно винаги идва някой, който има по-хубава кола от вас, а и изглежда по-добре. Успокоението на завистта е малко вероятно да бъде устойчиво и поддържа една нестабилна йерархия на социалното сравнение, в която се нуждаем някой да бъде сложен, за да се чувстваме ние подсилени. Наясно сме, че е трудно да се вникне във факта, че някой се справя добре, когато сме гневни или честолюбиви. Добре е да знаем, че и най-успешните хора страдат от съмнения понякога, а да бъдеш несъвършен е синоним на това, че си човек.
- Заменете завистта със състрадание. Въпреки, че завистта изглежда почти като комплимент към някого, може да бъде и доста нечестна към личността му. Тя ограничава обекта на завистта до нещо много тясно и маскира пълната картина на това кой е той и какъв е неговият живот. Колко пъти сте завиждали на някой, който сякаш има идеален живот, само за да разберете по-късно, че всъщност страда в много голяма степен? Тези случаи са дори по-често срещани, отколкото можем да си помислим – просто нямаме възможността да научим за трудностите на някого, когато сме затънали в завист от неговия привидно страхотен живот (между другото, Facebook успешно създава подобни илюзии). Не, че трябва да търсим страдания в другите, по-скоро е нужно да бъдем отворени, за да ги видим по-пълноценно – както силните и слабите страни, така и радостите и скърбите им.
- Нека горивото на завистта служи да се подобряваме. Ако завистта ни се корени в неща, които не можем да променим (трудно детство, травматично събитие или здравословни проблеми), използвайки я, за да мотивираме самоусъвършенстването си ще се потопим още по-дълбоко в разочарование и самообвинение. Но понякога завистта ни сигнализира за неща, които искаме и са потенциално постижими, ако сме готови да направим определени промени. Например, ако завиждате на продуктивния си колега, възможно е да откриете, че може да сте по-продуктивни, ако се научите да управлявате времето си по-добре. Може дори да получите няколко съвета от него/нея и да бъде източник не само на мотивация, но и на полезна информация.
- Пребройте това, за което вие сте „благословен“. Завистта преброява чуждите, вместо собствените, да ги наречем, дарове на съдбата. Разчитането на нашите дарове не е с цел да подхранваме егото си, спомняйки си как ние сме по-добре от другите. Това е по-скоро пресяване на това, което наистина е важно в живота. Понякога неосезаемите или невидими неща, които притежаваме са по-малко зависими от социални сравнения – силен дух, разнообразен житейски опит или дори да звучи наивно – простият факт, че сме живи. Завистта често утаява нашата енергия и изцежда собственото ни щастие, а благодарността може да разкрие изобилие от места, които не успяваме да видим.
Остава ни да работим за „облагородяването“ на завистта, която да поражда страст, трудолюбие и способности, които ни тласкат към достигане на мечтаното от нас. Остава ни и да вярваме, че думите на поетесата Лидия Налбантова „Ние българите ще се обединим, когато от злоба изядем се до един“ са просто художествени идеи.
Автор: Румен Колев
Статията е част от рубриката за психология на списание „Енциклопедия Здраве”.